В последния анализ за миналата година „Пробуждането“ писах, че събитието за 2022 г., според мен е пробуждането на народа, „в надигането му на глас срещу режима на властта, която той избра да му служи, пък тя го забрави и се обърна срещу него, мислейки, че е несменяема, недостижима и защитена и едва ли не застрахована.“ Така и стана. Народът надигна глава. Все повече българи изказват на висок глас недоволството си и споделят позиции във Фейсбук, независимо, че им блокират профилите. Но не очаквах, че само 2 месеца след този анализ, народът ще се вдигне и ще излезе на шествие „България, зона на мира“ в няколко града, на което се заяви за неучастие в една чужда война. Че не желае да става курбан. През годините бяхме свикнали, градската - креслива - неолиберална десница да излиза единна, когато поиска да изнудва правителства, да извива ръцете на властта в своя угода, или по сигнал, за да си защити грантовете от Запада. Не беше изненада, че когато на жълтите павета излязат 1000 софиянци с десни възгледи, националните телевизии да започват репортажите си именно с тях. Отразяваха ги така, все едно се е струпала цяла България на площада пред Министерския съвет или Народното събрание. Ехото от тези вяли по същество, но медийно подсилвани протести дълго отекваше в присъдружни радиа и сайтове. Така постепенно се наложи мнението, че всички ние - останалите, тези с родолюбивото мислене, с грижа за родината не можем да се организираме да протестираме в защита на ценностите на нормалното, не можем да кажем НЕ на демагогията. Е, оказа, че можем. Дали трябваше ножът да опре до кокала, след като от дни магистралите ни са почернели от конвои с тежка военна западна техника насочени на Изток, дали заради това, че експертите са все по-категорични, че в бившите соц. страни от Източния блок ще се извърши в обозримо бъдеще мобилизация на младото мъжко насел
top of page
