top of page
  • Dean Tenev

Коментар на Петър Волгин: Медиите под контрол

През 1991 г. големият американски учен и дисидент Ноам Чомски изнася лекция, която стана популярна и в България с името „Медиите под контрол“. В нея Чомски разказва за манипулативните техники, които използват управляващите елити, за да държат в подчинение гражданите. За да бъдат тези техники успешни, най-важното е да бъдат завладяни медиите, да бъдат накарани работещите в тях да се придържат на сто процента към „правилната линия“. Тази кратка лекция на Ноам Чомски, макар и произнесена пред повече от 30 години, е по-актуална отвсякога. Особено за днешната медийна ситуация в България е актуална, защото у нас не спират опитите да бъдат заглушени всички дисидентски гласове, независимо от това, къде присъстват – в телевизите, радиостанциите, интернет сайтовете, социалните мрежи....

Например, ако напишете нещо във Фейсбук, което влиза в разрез с „единствено правилната гледна точка“, вероятността да ви наложат забрана за публикуване или направо да ви изтрият страницата, е особено голяма. А за изграждането на униформено мислене в обществените медии се грижат представителите на умнокрасивите партии в СЕМ. Тези хора много искат БНТ и БНР да изглеждат като медиен придатък на любимите им партии. И излизат от кожата си всеки път, когато забележат, че има личности, които не пеят в общия хор.

Забелязал съм следния интересен факт. Всеки път, когато някое предаване защитава българската позиция, когато иска да бъдат защитавани българските национални интереси, медийните комисари на жълтопаветните партии /нали не сте забравили, че автор на този хубав термин е Христо Иванов/ заявяват, че това било „руска пропаганда“. Освен че е признак на мисловна немощ, подобно обвинение си е откровена глупост. Защото да защитаваш българските интереси няма как да бъде каквато и да било чуждестранна пропаганда.

Оказва се, че представителите на умнокрасивитета най-силно се дразнят, когато в българските медии се говорят добри неща за...България. Те не искат това. Те искат да бъдат защитавани единствено т.нар. „евроатлантически ценности“, за които никой нормален човек не може да каже какво представляват и по какво всъщност се отличават от добре познатите на всички ценности.

Във вече споменатата си лекция Ноам Чомски цитира един друг американски мислител Уолтър Липман, който говори за необходимостта от „фабрикуване на съгласие“, т.е. чрез новите техники на пропагандата да се накара обществото да приеме неща, с които не е съгласно. Елитът иска да постави медиите под контрол именно за да може по-лесно да накара цялото население да мисли по еднакъв начин и никой да не излиза извън строя. За тях обществото трябва да бъде като казарма, където всички слушат и подреждат мислите си съобразно заповедите на елита.

Ноам Чомски много точно е забелязал,че елитът има една доста странна представа за демокрацията. „Носителите на експертизата“ или членовете на „специалната класа“ смятат, че хората трябва да бъдат държани настрана от управлението на собствените им дела, а средствата за информация трябва да са с ограничен достъп и под строг контрол. Чомски сякаш е имал предвид ситуацията в днешна България, когато е писал това. Тези, които наричат себе си „либерален елит“, правят всичко възможно, за да ни лишат от участие в управлението на собствената ни държава. Например, няма по-страшно нещо за тях от идеята за референдуми. Защо? Ами защото резултатите от един референдум могат да покажат, че ние, нормалните граждани, имаме съвсем различна представа от представата на елита за това как трябва да изглежда страната ни. Ето сега се събират подписи за референдум в защита на българския лев. Ако той все пак бъде проведен, може да се окаже, че повечето българи нямат никакво намерение да цопват в еврозоната на 1 януари 2024 г. И това никак няма да се хареса на единия процент финансисти, банкери, политически фигури, грантови анализатори и други представители на елита.

Е, именно за да не стават такива „грешки“, медиите трябва да бъдат държани под контрол. Според представителите на умнокрасивитета там не бива да има несъгласни личности, а само служители, които безпрекословно изпълняват спусканите от елита указания. Най-големият враг на самообявилите се за „специална класа“ управляващи са тези, които дръзват да мислят самостоятелно. А най-абсурдното е, че тъкмо лицата, които описват себе си като „либерали“ и „защитници на свободата“, отдавна са се превърнали в най-големите цен